Тръгва някъде утрото със сънливи очи.
За къде бързаш?- питам. То унило мълчи.
Потърпи още малко, остани ти до мен.
Без да щем пак ще дойде тук зловонния ден.

Колко чудно е с тебе- полумрак, тишина.
Нямам нужда от бира и дори от жена.
С теб се чувствам уютно, потопен съм в покой.
През стъклото щом гледам срещам погледа твой.

Той говори ми нежно, аз отвръщам без глас.
Има хиляди тайни знайни само от нас.
Има толкова още да си кажем сега.
Накъде вечно бързаш? Стой! Не може така!

На кого ме оставяш сред панелите ти?
Вред където погледна- все подпрени врати.
Минувачи безлики гледат сякаш през мен,
безвъзвратно отровени от отровния ден.

Но навело главата, с възпалени очи,
бърза някъде утрото и унило мълчи.
Няма час да остане, ни минута при мен.
Под терасата кашля астматичният ден.